Страници

вторник, 2 август 2022 г.

Село Гумощник.Необикновената история на едни обикновени хора и спокойствието на един църковен двор


    В един горещ юлски следобед се озовах сам самичка в един църковен двор.Там ме заведе една история, която ме беше трогнала много отдавна.Там ме заведе историята, но ме изведе самото място.Отдавна не се бях чувствала така притихнала и спокойна някъде.Има места, които се посещават, има места които се преживяват. 


   Обичам да ходя на места с история.Само че от онези истории за обикновени хора, които нямат някакво грандиозно влияние върху човечеството, нито са се случвали да бъдат разказвани.Те просто са се случили и по някакво стечение на обстоятелствата, а в случая една световна катастрофа, са достигнали до повече хора.
  Неразказаните история, които всеки може да допълва винаги са ми харесвали.Защото кара нас обикновените хора да се наместим по някакъв начин в тях и да си представим, че в историята е можело да участват и наши родственици.
  Село Гумощник ми е в плановете отдавна.Да, признавам си запомних го с всеизвестния вече паметник на мъжете от селото загинали на потъналия Титаник.В последствие обаче, още преди да отида там се замислих, че не паметника, а цялата история преди него е всъщност тази, заради която искам да отида.Заради онези млади мъже попаднали в центъра на вниманието дълго след смъртта си.
   Неразказана история, която всеки може да допълва.Дали са си мислели как ще спечелят много пари, ще се върнат, ще си купят така мечтаната земя и ще я обработват или ще натрупат състояние и ще пратят пари на семействата си да отидат при тях или просто запалени от авантюристичен дух за нещо ново и различно, за нещо далечно и приказно, за място където няма беднотия, мръсотия...Да си ти от едно малко село в една стара планина в една малка страна и да тръгнеш на гурбет.Ама не до съседния град, не дори до съседна държава, а да тръгнеш към нещо толкова далечно и непознато като Америка.Ето това за мен заслужава да се разкаже.
   И едни обикновени хора да се качат не на кой да е кораб, ами точно на Титаник.
 Ако питате мен, от тази история си става един много интересен филм.Защото историята не е никак обикновена.Представете си агенти на американски компании да обикалят из малките забутани села и да зарибяват хората с истории за сбъднати мечти на една ръка разстояне.Само дето тези мечти не се сбъдват толкова наблизо, нито толкова лесно и са чак отвъд един океан.И ето ги нашите герои, млади мъже живеещи в голяма бедност, които мечтаят не за друго, ами да си имат собствена земя, която да обработват и с която да отгеждат семйствата си.И изведнъж тази мечта някак си става малко по-реална.Някой им предоставя възможност тя да се сбъдне.И тръгват те, не къде да е, ами към далечната Америка и се качват на не кой да е кораб, ами точно на Титаник.И останалото е както се казва история, но тъжна или не съвсем.
   Другото което ме впечатли, че застрахователната компания "Лойд" е изпратила писмо до близките на всеки един загинал без значение дали той е богаташ от Лондон или обикновено момче от Гумошник.Всъщност роднините по този начин разбират, че близките им вече не са между живите.
   Историята обаче не свършва... Когато тръгвали за Америка двама от осемте мъже от селото оставили в къщи бременни жените си.Родили се момиче и момче.И да, те двамата пораснали и се оженили.Някъде прочетох, че понеже и двете семейства били много бедни, възрастните ги "насърчили"да се оженят за да свържат семействата и така да си помагат.Другаде се споменава, че между двамата млади пламнала истинска любов и затова създали семейство.
   Историята разказва още, че към групата трябвало да се присъединят и още хора от съседно село.Само че те решили да полеят заминаването предната вечер, малко прекалили и изпуснали влака, защото прекарали вечерта в ареста.Може би един от малкото случаи когато да се напиеш не е чак толкова лошо.
   Според няколко статии, които прочетох българите на Титаник са били 38, като се предполага че са били доста повече, но не са били в официалните списъци ( това да ви напомня един друг филм?) и освен това 15 от всички са се спасили и все пак са стигнали до Америка.В Укипедия има списък на всички българи пътували с кораба, на каква възраст и от къде са, от къде са се качили и каква е била крайната им цел.Колко много неразказана история...
   И идваме до момента с паметника.То не е имало за цел да е паметник, но свещеникът на селото забранил да се направят гробове без тела, а близките искали да имат място където да ги почетат и ето как направили тази плоча на която са издълбани думите: "Вь памет на потъналите вь атлантическия окиянь сь парахода Титаникь вь 1912 г. 2 IV" . И аз за малко да пропусна този надпис, за който всъщност отидох.Така се бях прехласнала по мястото, че го забравих и добре, че съм снимала паметника отстрани и го видях едва в къщи.И между другото много хора си мислят, че този паметник е специално за тях и снимат предната му част, а той е всъщност е паметник кенотаф, за всички които не са наистина погребани там.
   За мен това не е обикновена история, за мен е поучителна история, че няма значение къде си се родил, пак може да се окажеш в центъра на света...по един или друг начин.И че смелостта я има навсякъде, защото си трябва смелост да се грабнеш, да оставиш семейство и да тръгнеш на хиляди километри по земя и вода.



   С което пък искам да ви разкажа, че аз бях напълно и изцяло пленена от тази църква.Или по точно нейния двор, тъй като тя беше затворена, но и аз някак си нямах желание да разпитвам дали има кой да я отвори.В този двор в онзи горещ юлски следобед беше толкова тихо и спокойно, че мисълта да дойдат хора и да нарушат това ми се видя неестествена.Затова си останах сама в двора на църквата, снимах си я, въздишах си я, усещах си я.
  Църквата се нарича Свети Николай Летни, за моя радост не беше реставрирана по онзи ужасен начин, в който всички църкви започват да изглеждат по един и същ нов начин като току що изградени, с ярки цветове, дограма и други ужасни подробности, които напълно заличават същината им.В двора има много стари гробове, още по стари кръстове.Камбанарията е дървена и много красива.Красиви са и старите греди, които я държат
   В двора на църквата се намира и килййното училище, което сега е превърнато в музей и също беше затворено .Имаше възможност да дойде някой и да го отвори, но аз не  исках да безпоскоя никой, още повече че хората предвидливо бяха оставили под чардака няколко стари чина, които на мен ми бяха напълно достатъчни да се докосна до онези времена, когато да се учиш на четмо и писмо е било наистина събитие в живота на хората.
   

































1 коментар: