Страници

понеделник, 13 септември 2021 г.

Райски изглед или как един язовир може те остави без думи / екопътека "Райски изглед"/

 



    Аз съм човек, който намира красота навсякъде или поне се опитвам да не гледам дълго в грозните посоки.Ще прозвучи като най-голямото клише от разказите и пътеписите, но наистина има места, които те оставят без дъх.И освен, че не успявах да обхвана всичко с очите, исках да си консервирам тези гледки в много снимки.И когато едни снимки имат да стават, те се получават без никакви усилия. защото природата е тази, която ви позира.Без никаква фотографска намеса, освен че се оказах на това място в подхоящото време, с правилните облаци и предиобедно слънце.Как може един язовир да изглежда така нереално красив откъм цветове и красота?

















на билото е равно


не си личи, но пътеката е доста полегата

такива табели ще ви ориентират за посоката

по средата на пътеката

   
   Тръгвайки към Кърджали предварително бяхме решили, че ще стигнем до града и оттам ще поемем към екопътеката, въпреки че Гугъл ни даваше вариант да спестим време и километри минавайки през села отбивайки се преди града.Но ние стигнахме града и се отправихме натам.Гугълската навигация ни отведе на мястото като разбира се спирахме да поглеждаме към язовира и скалите над пътя.За тези от вас, които искат по-подробна информация, пътеката се намира между село Пъдарци и хотел "Боровица".
   Началото на пътеката е обозначено с голямо табло, което няма как да подминете.Като разстояние и време, пътеката не е дълга, но е изкачване.Нагоре и нагоре.Маркирана е добре, така че няма опасност да излезете от пътя.Дали е маркировка от жълто и бяло или бели табели оказващи посоката, изгубване няма.Обаче ми се "взе душата".Може би защото все имах чувството, че трябва да съм стигнала, а този изглед така и не се появяваше.Може би защото имах нагласата, че е лесна пътека, а може би защото нямах търпение да стигна, но не ми беше съвсем лесно изкачването.А това лято навъртяхме доста километри нагоре надолу по нашата планина и не очаквах блузата ми догоре да е във втечнено състояние.Стигнахме с кучето билото, а пътеката взе да се спуска надолу.Честно ви признавам, това не го очаквах.Не стига, че вървях нагоре, ами сега и надолу ли? И тъкмо да помисля, че нещо съм объркала и е трябвало да завия някъде другаде, когато между клоните мярнах знамето, което от снимки знаех, че се намира където отивам.Дарвине, казах на куч, дай да се напънем още малко.
   И стигнахме...И останахме без думи.
   Както винаги ние пристигаме навсякъде преди всички и това ми дава възможност да си се насладя на гледките и местата без да деля снимка с други хора или да изчаквам всички да се нагласят и напозират.Горе има сложени няколко пейки да седне човек да си погледа, но аз бях прекалено развълнувана за да сядам, а и до най-долната пейка малко се страхувах да отида.Най вече защото и кучето върви след мен и се притесних да не стигне долу по бързия начин.
   На връщане, което вече беше по-бързо разбира се, започнахме да срещаме и други хора да се изкачват нагоре.Внимавайте на слизане, на места пътеката е от ситни камъчета и се хлъзга, особено ако сте закачени за куче, което няма търпение да слезе долу и да разказва на другите.Така де.

   Изкачване, гледане, снимане, слизане ни отне около два часа и малко отгоре.

   Степен на трудност: средно, когато знаете какво ви очаква.Въпреки, че за мен не беше лека, за подготвени хора, за които върховете са като разходка в парка, може дори да е като песен изкачването.

   Заслужава ли си? Изобщо не задавайте този въпрос, невероятно е.





2 коментара: