Пърженото сиренце и "бедните" филийки на прабаба Митка

 

    Малко хора са имали щастието в детството си да имат различни баби.Докато баба ме учеше да чета, водеше ме по концерти, на излети, то прабаба ми Митка беше едно любимо присъствие във всичко забавно.Тя прикриваше белите, тя стоически издържаше на представленията, които изнасях пред нея с приятелчето ми Ники, историите които й разказвах. Тя криеше котенцата, които мъкнех от улицата, а дядо не ми даваше да задържа.С една дума, всичко хубаво и детско беше с присъствието на прабаба ми.

  Посвещавам тази статия на всички прабаби, които повечето от нас са имали разбираемо само в детските ни години, но са оставили незабравима и много мила следа в живота на всеки от нас.

   Останала без майка на шест годинки, без баща на дванадесет, прабаба се е омъжила съвсем малка, само на шестнадесет за прадядо ми Иван, който тогава е бил на цели 32 години.Аз него не го помня, но той винаги присъстваше с това, че баба никога не е обличала светли дрехи след смъртта му.Дори да имаше такива, тя ги боядисваше в черно.Черни дрехи и черна забрадка.И така и през зимата и през лятото тя си беше в черно, но винаги усмихната.Това ще помня винаги, усмивката и нейните набръчкани сухи ръце.Най-милите ръце.
   Това е единствената снимка, която имам с нея, но тя винаги си изглеждаше така и много години след това. Или поне в моите детски очи не се е променяла, защото какво значение има как изглежда или дали остарява баба ти, в сърцето ти тя си е баба Митка.

   Баба Митка живееше отделно и въпреки, че беше в същия двор на баба и дядо тя си беше самостоятелна и когато ходех при нея, настояваше нещо да ме почерпи.Знаете ги бабите и прабабите, все трябва да те тъпчат нещо, дори след като си изял една чиния пак има опити "Хайде баба, изяж го без хляб тогава".
   За повечето от вас ще е много забавно да научат, че аз бях най-злоядото хлапе на света.Толкова колкото сега пак съм си хлапе по акъл, но всеядно.Затова всички винаги се учудваха как може да бъда изкушена с нещо толкова простичко като пържени филийки без яйца и пържено сиренце в масло.

   Прабаба казваше за тези филийки "Тя баба ти е чорбаджийка и ги прави с яйца, аз съм беден човек и ги правя с брашно".Ех, тези снахи и свекърви.

   Какво ви трябва за тях ли? Нищо повече от филии хляб, брашно, щипка сол и вода и олио за пържене.

   Забъркваше гъста каша, топеше филийките и ги пържеше в олиото.И са вкусни, нищо че нямат яйце.И го казвам, не само защото са ми мили поради бабини причини.

   Пърженото сирене си беше цял ритуал.Помня, че баба държеше големи буци сирене в една тенекия със саламура, много солена и поради това всяка вечер си вадеше и обезсоляваше във вода.Това сирене стояло във вода доста време, придобиваше една много приятна мека форма.

   В една малка тенджерка баба запържваше масло, ама масло, от онова истинското.И на дървената печка, от онези с фурна и всичко.И слагаше тя маслото, а то почваше да цвърчи (знаете ли я тази дума?) и когато аха да прегори тя пускаше бучки сирене в него.Този вкус на запържено масло не може да се забрави, а сиренцето винаги залепваше за дъното.Режеше баба филия мек хляб, защото тогава филиите си ги режехме сами и с него се топеше маслото и разтопеното залепнало за дъното сиренце.А накрая си го остъргваш с вилицата.

   На това не можеше да устои и най-злоядото дете на света.Нито аз.

   Нещо което научих много,много време след като тя си отиде.Прабаба имаше един огромен куфар.Виждали сте такива.Големи кожени като малки сандъци.Сещате се какво държеше тя вътре.Ама естествено, че дрехите за погребение.То това е нещо, което в някакъв момент започва да вълнува всеки човек, особено жените.Помнех го този куфар, но не съм знаела, че той е бил винаги готов за път.Разбира се по онова време пътя е бил да се качиш на влак или автобус, с които да отидеш до далечен град или в повечето случаи на минерални бани.И баба Митка винаги е била на старт, само някой да я покани и грабвала куфара.
   Кръвта вода не става, казали хората.Стана ми толкова мило когато научих.

   В снимките за фон използвах една шита от прабаба възглавница.Тя е характерна за полските села и най вече нейното село Железник близо до Карнобат.Върху основа да нашиват цветни конци.Нея и други такива стари и престари шити и тъкани неща си ги пазя като очите си.Където и да отида да живея, те ща си винаги с мене.Защото наследството понякога може и да заема място, но то е връзката с нашите семейства назад във времето.

И бабини рецепти имам в блога:

ТИГАНИЦИТЕ НА БАБА

ЗЕЛЕНЧУКОВА КАЙМА НА ТУРШИЯ

И за другата ми прабаба съм разказвала:

Градинските рибки и доматената каша на прабаба Радка